Прости детинските ми грешки...

Прости детинските ми грешки
и вирнатата ми глава.
Във младостта си твърде често
напук се втурваме в света.

На младостта ѝ е присъщо
да иска хиляди неща,
да казва думи, без да мисли,
да си създава божества...

Едва след време осъзнаваме,
изминали години път,
че този, който нараняваме,
е точно като нас: от плът.

Аз така и не тръгнах, ти така и не спря...

Аз така и не тръгнах,
ти така и не спря.
Беше чиста случайност
или просто съдба?

Аз стоях по средата
на един лабиринт,
ти намери вратата,
дето да те спаси.

И изчезна в безкрая
сянката ти в нощта.
Не, не беше случайност.
Беше просто съдба.

Къде побягна този сън?

Къде побягна този сън?
Остави само дълги нощи
и ехо от познат рефрен:
„Ти помниш ли ме още?“.

Безкрайно време между нас
поставя куп въпроси
и мисля дълго в този час:
„Ти чакаш ли ме още?“.

Но все не идва сутринта
и в тези дълги нощи
не ме напуска мисълта:
„Обичаш ли ме още?“.